| • указател | фън | уеб | |
 |
|
Винаги съм се чувствувал и самосъзнавал като българин, но преди рухването на съветската комунистическа система бях преди всичко космополит, който вижда разрастващите се проблеми на човешката цивилизация и полага усилия за нейното оцеляване – вж. 1.1. и 3.1. Баща ми Стефан беше благороден и всеотдаен човек с комунистически убеждения, но най-вече просветител-толстоист по разбиране на живота. За разлика от него майка ми Златка никога не се е занимавала с политика и като по-реалист от татко често го упрекваше за увлеченията му по обществените работи, заради което изоставаше решаването на семейни проблеми. Обаче тъкмо тя постави основите на моя национализъм още по време на войната. Немотията беше голяма, та в малката кухничка разплитахме с нея скъсани стари плетива, за да плете с преждата от тях нови чорапи и други дрехи. Тогава тя обичаше да ми пее най-различни песни, много от тях закачливи, но имаше и сериозни. Между сериозните беше и песента “Пропука се Шар планина”, която подтиснала три юнака. Първият юнак й се моли да го пусне, защото ще го жали първо либе. На което се отговаря “Либе жали ден до пладне, а след пладне на хорото.”. Вторият юнак й се моли да го пусне, защото ще го жали мила сестра. На което се отговаря “Сестра жали дор три годин.”. Третият юнак й се моли да го пусне, защото ще го жали стара майка. На което се отговаря “Майка жали дор до гроба.”.
Тук песента свърши и развълнуван аз попитах “Мамо, а пуснала ли ги е планината?!”. Мама ми отговори “Песнята не казва!”. Имаше над какво да се замисля тогава: Кого да пусне и кого да не пусне, дали трябва всичките да пусне и изобщо защо е толкова жестока тази планина към такива хубави хора-юнаци. Има над какво да се замисля и сега: Защо мама ми е пяла тази песен?! Аз не зная някога тя да е била националистка по идеология в този смисъл, в който съм националист аз сега. За разлика от татко, мама винаги беше далече от идеологиите. Но с тази си песен тя явно е допринесла за изграждането ми като българин в много голяма степен. Когато през лятото на 1993 г. отидохме със съпругата ми Мария във Вардарска Македония, ние специално се качихме на Шар планина над Тетово. Защото още от дете имам тази планина като наша планина и добре съзнавам, че всички българи винаги са я имали за наша планина.
ато гимназист бях активен комсомолец и сталинист понеже смятах, че голямата идея може да оправдае и голямо насилие. След смъртта на Сталин и особено след 20-тия конгрес на КПСС изживях продължителна и много основна ревизия на комунистическия идеал. В крайна сметка го определих като порочен, защото е в разрез както с природата на отделния човек, така и с природата на обществото. Обаче до промяната си оставах космополит и с политика не съм се занимавал. Надявах се, че като падне комунистическия режим ще има опозиция, която сигурно ще изрязва естествените ракови образувания в обществото.
Но още на 1989-12-14, при вълненията около Парламента лидерът на опозицията заяви, че тя не се бори за властта. А скоро след това “Кръглата маса” горещо одобри предателския удар срещу българската нация, който управляващата партия нанесе на 1989-12-29 с начина, по който реши да възстанови турско-арабските имена. Като споделих възмущението си от тези първи стъпки на “демокрацията” с най-близките си познати и колеги, независимо един от друг всички единодушно ми казаха “Ти си фашист! Ти си нацист! По този начин не може да влезем в Европа!”. Така с първите си стъпки в политиката направих и най-голямото си откритие в тази насока. Ясно видях всеобщото голямо обезбългаряване на всички ни, което се дължи до голяма степен и на отминалия комунистически режим. А последвалото унищожаване и разграбване на обществените блага, създавани от всички през тоталитарното време ме доведе до разбирането, че само разумният, справедлив и мъдър баланс между естествено противостоящите си национализъм и космополитизъм може да осигури перспективно бъдеще на човечеството – вж. 4.1.2.
Статията ми “Размисли по билната пътека” от 1988-09-26 и историята около отпечатването на силно изменена част от нея във в.”Ехо”, 1990-05-02, са друг малък щрих от пътя ни към националното самоосъзнаване.
Туристът обича промените и изпитва удоволствие да мери себе си като общува с материалната, живата и съзнаващата природа по своя път. За него всеки кът на родината крие неповторимо преживяване. За българина най-богат с такива преживявания е туристическият маршрут от Ком до Емине.
От обявяването на маршрута Ком-Емине за международен планински маршрут на дружбата неговото развитие съществено напредна. Радват новите хижи и крайно необходимото подновяване на маркировката на пътеката. До изграждането му като национален туристически маршрут обаче е още много далече. Така по двудневния преход от хижа Чумерна до Котел туристите няма къде да преспят. В същото време, поради немара на сливенското туристическо дружество, подновената постройка на пътния кантон на прохода Вратник стои необитаема с разбита дограма и осрани от добитък помещения, вместо да се пригоди и използва като туристическа спалня, каквато беше до 1979г. Крайно наложително е да се осигури нормално преспиване и на Ришкия проход, където неофициално използваният пионерски лагер в Немой дере е открит само около два-три месеца през лятото. Чудесно е решен този проблем с новата туристическа спалня в село Козичино, но след изпълнения с толкова изпитания поход туристите просто се отпъждат от село Емона. А в селото има неизползвана от стопаните й солидна двуетажна сграда, която е подходяща за туристическа спалня. С престоя си тук туристите ще оживят селото и поне още един ден ще могат да се любуват на този чаровен край на България. Във връзка с хижите следва да се отбележи, че организираният туризъм по тях не трябва да унищожава условията за самодейния туризъм, който е висшата форма на туристическото движение. Буди тревога и прецедентът, че наскоро благоустроената възлова хижа Лескова изцяло се заема през лятото за двадесет дни от джудистите на физкултурното дружество “Витоша”.
Що се отнася до пътеката, металните колове са вече поставени на най-необходимите места по нейното протежение, но не са още навсякъде боядисани. На много участъци не е поставена новата табела за маршрута. Лятната маркировка се прекъсва при изменения участък на прохода Витиня. Случи се да го пресечем в неделя, когато гостилницата имала почивен ден – сякаш тогава не минават оттам хора. Понеже целият район е превърнат в сметище, трябваше доста да се върнем в гората докато намерим къде да седнем да обядваме. Недостатъци на лятната маркировка има и веднага след прохода Арабаконак, при оврага в боровата гора край връх Звездец, край връх Жълтец, след хижа Българка при началото на калдъръмения участък, на няколко места от Котел до Върбишкия проход, около лагера в Немой дере, след телевизионната кула на Гьозтепе.
Имената на местностите и на забележителностите по тях са голямо богатство на нацията, което трябва грижливо да пазим и при възможност да увеличаваме. Изпитвам срам, когато след повече от сто години от възстановяването на нашата държава минавам край рилския връх Ченгенечал и особено когато видя, че освен този “Ченгенечал I” има означен на картата и друг връх “Ченгенечал II”. Защо досега не сме нарекли Цигански връх върхът свързан с историята на подранилия на него цигански катун, а за другия връх не сме приели най-подходящото местно название за него? Но още по-тежко ми става, когато на връх Амбарица видя плочата с надпис, че този връх се нарича “Левски”. Кой дръзна да затрива грандиозната картина на стопанството на Крали Марко с нивата, купите, кръстците, костенурката, хармана и хамбара, векове крепили вярата на народа в неговата сила, онази вяра, която роди и самия Левски?! За повечето от нас Васил Левски е най-голямата личност от новата история на България, но от това не следва, че трябва да прекръстим връх Мусала на връх “Левски”. Изобщо не е правилно да се дават на върхове имената на хора, освен ако някакво събитие не ги е свързало в народното съзнание. Затова не е добре първенецът на Стара планина да се нарича връх “Ботев”, а много по-уместно е той да носи например името връх България.
Плачевно е положението с досега издаваните туристически карти, за което и друг път е писано (в.”Ехо”, 1981-09-25), но подобрение няма. Показателна в това отношение е картата “Маршрут на дружбата Ком-Емине” от 1984 г., чийто дребен мащаб съответствува на общите и често объркващи указания за маршрута. За този маршрут са необходими няколко туристически карти с мащаб поне 1:100000, където на топографска основа да се нанесат реално особеностите на релефа с възможно повече забележителности по него. Указанията за маршрута към тях трябва да дадат най-компетентните от туристите, които скоро са го минавали. Когато в 1979 г. вървяхме по билото на Стара планина през повечето дни атмосферата беше толкова прозрачна, че върховете по него се виждаха на разстояние над 100 километра. Тази година почти през всичките дни пелената на замърсения въздух започваше да личи на разстояние 5÷10 километра и скриваше всичко на разстояние 15÷20 километра. Само от този факт следва, че ако сегашното пагубно развитие на цивилизацията не бъде спряно и разумно изменено в близките години, екологичната катастрофа на Земята ще започне още през двадесетия век.
В туристическата карта “Маршрут на дружбата Ком-Емине” от 1987 г. върхът “Гьозтепе” е наречен “Погледец”. Но това умалително название показва само тесничката душа на неговия автор. Вместо него, по-точно и по-достойно е названието Погледник или Оковръх. Наскоро прочетох пътеписите на Иван Вазов “Един кът от Стара планина, Юмрю-чал, Мургаш”, издадени през 1926 г. Макар през 1882 г. Вазов да не се е качил на връх Амбарица и да не е могъл да огледа невероятното стопанство на Крали Марко, своето вълнение той ни е завещал в прекрасните стихове: Дивний Крали Марко! Всеславянска славо, на тъмни фантазий създанье мъгляво, Ролан македонски, заветен и мил, ти векове с твойто име си пълнил! По кои полета, по коя пустиня – ти не си размахвал сабя дамаскиня? Де не се е мяркал твоят страшен стан? Къде не си мятал златен боздуган? Де не си се борил с Муса-Кеседжия? Де не си препускал коня Шарколия? В коя скала здрава, в кой камък як диря не остави грамадний ти крак? От Белград до Прилеп, де в глуха пещèря турят ти въртопа тъмните поверья, до Кукуш печални и до Хеликон призракът се носи на черний ти кон и се мярка твойта неизмерна сенка. Коя ли бе тая баснословна ненка, що откърми тоя дивен исполин – с един крак на Емус, с другий на Пирин?!
- вж. и стихотворението “Братя Миладинови” от Иван Вазов, Песни за Македония, София, издателска къща “Стрелец”. На последния въпрос на поета отговорът е еднозначен: формиралата се преди повече от хилядолетие българска нация, която въпреки премеждията никога не е умирала. Когато през 1897 г. Вазов се качва на най-високия връх на Стара планина вижда, че “На сред поляната е забита грубо издялана плоча с надпис за спомен на посещението Юмрю-Чал от Н.Ц.В. Княза (25 юний 1888 год.). – Камъкът е турен от калоферската община, която в чест на събитието е и прекръстила Юмрю-Чал на “Фердинандов връх”.”. След което добавя “Аз, обаче, предпочитам старото му звучно име, под което е познат на хайдутите и на балканските орли...”. Вярно е, че русофилът Вазов недолюбва Фердинанд, а аз възприемам Ботев като несравним връх на българския дух, но както се вижда, макар и разделени от толкова време и тласкани от противоположни отношения към Фердинанд и към Ботев, на които последователно е прекръстван върхът, съвсем независимо един от друг и двамата сме отхвърлили идиотизмът на властниците с лека ръка да затриват историята и да не се съобразяват с българщината. Такъв пресен управленчески произвол позитивно разкритикувах в статията си от 1998-12-04
Крайно време беше да възстановим териториално-административното делене на страната на окръзи, като най-сполучливо от изпробваните до сега деления. Похвална е и инициативата да се назоват някои от окръзите с по-специални имена от българската история, свързана с територията на съответния окръг. За съжаление обаче направените предложения на парламентарната комисия по местно самоуправление са пример за управленчески произвол. Преди всичко произвол е да наричаме окръзите “области”, когато с тези думи винаги сме означавали различни по размер териториално-административни единици. Още по-голям произвол са опитите на комисията безапелационно да наложи детинските си недомислия за нови названия на 21 от 28-те окръга: 1. Неуместно е “област Пиринска Македония”, най-вече защото ние трябва да подкрепяме идеята за неделимост на разделена Македония, така както подкрепяме и идеята за неделимост на разделена България. Неподходящо е и “Струмска област”, защото река Струма минава и през други български окръзи, а също така и през Гърция. За Благоевградски окръг е най-добре да бъде наречен Пирински окръг. 2. Неподходящо е “Южночерноморска област”, защото по-на юг Южното Черноморие е в Турция. Сега най-добре е да остане названието Бургаски окръг. 3. Неподходящо е “Северночерноморска област”, защото по-на север по Северното Черноморие са Добрички окръг, Румъния, Украйна и Русия. Сега най-добре е да остане названието Варненски окръг. 4. Обидно натруфено е “област Царствена”. Несполучливо е и “област Царевец”, защото названието Царевец се отнася до забележителен обект на окръжния град, а не до съществена характеристика на окръга като цяло. За Великотърновски окръг е може би най-подходящо да бъде наречен Царевградски окръг. 5. За Видински окръг се предлага названието “Бдинска област”, обаче е редно да бъде Бдински окръг. Защото както слонът, така и мишката са млекопитаещи с козина, но голямата разлика в размерите им налага съществена разлика в тяхното поведение. 6. Неподходящо е “област Горна Мизия”, защото римската провинция Горна Мизия е много по-голяма от Врачански окръг. Сега най-добре е да остане названието Врачански окръг. 7. Неподходящо е “област Централен Хемус”, защото по-голямата част от Централна Стара планина се намира в други съседни окръзи. Сега най-добре е да остане названието Габровски окръг. 8. Неподходящо е “област Добруджа”, защото историческата област Добруджа обхваща не само назовавания окръг, но и други части на България и на Румъния. Сега най-подходящо е названието Добрички окръг. 9. Неуместно е “Ахрида”, защото Ахридос е гръцко название на византийска област, която освен това обхваща както Централните, така и Източните Родопи. Сега е по-добре да остане названието Кърджалийски окръг. 10. За Кюстендилски окръг няма предложения, при което е най-добре да остане названието Кюстендилски окръг. 11. За Ловешки окръг се предлага вариацията “Ловчанска област”, но е по-добре да остане названието Ловешки окръг. 12. За Монтански окръг няма предложения, обаче трябва час по-скоро да възстановим българското име Кутловица на окръжния град, при което и названието на окръга трябва да бъде Кутловишки окръг. 13. Неподходящо е “Горен Хеброс”, защото най-горното течение на река Марица не е в назовавания окръг. Сега най-добре е да остане названието Пазарджишки окръг. 14. За Пернишки окръг няма предложения, при което е най-добре да остане названието Пернишки окръг. 15. Неподходящо е “Централна Мизия”, защото такова понятие е нееднозначно. Още по-неподходящо е “област Мизия”, защото римската провинция Мизия е много по-голяма от Плевенски окръг. Сега най-добре е да остане названието Плевенски окръг. 16. За Пловдивски окръг няма предложения, при което е най-добре да остане названието Пловдивски окръг. 17. Неподходящо е “област Лудогорие”, защото Лудогорието обхваща и други съседни окръзи. Сега най-добре е да остане названието Разградски окръг. 18. Неподходящо е “Източно-дунавска област”, защото по-на изток има и друг български дунавски окръг. Да не говорим за румънския десен бряг на Дунав. Още по-неподходящо е “област Истрос”. Не само защото е гръцко название на Дунав, но понеже край Дунава имаме още шест други български окръга. Да не говорим за останалите страни край Дунав. Сега най-добре е да остане названието Русенски окръг. 19. За Силистренски окръг се предлага названието “област Дръстър”, но е по-добре названието да бъде Дръстърски окръг. 20. За сливенски окръг няма предложения, при което е най-добре да остане названието Сливенски окръг. 21. Неподходящо е “област Родопа”, защото Родопите се простират и в други български окръзи, както и в Гърция. Сега най-добре е да остане названието Смолянски окръг. 22. Неподходящо е “област Витоша”, защото не планината Витоша дава облика на назовавания окръг. Сега най-добре е да остане названието Софийски окръг. 23. За окръг София се предлага названието “област Сердика”. Обаче значително по-подходящо е названието Столичен окръг. 24. За Старозагорски окръг се предлага названието “област Верея”. Обаче значително по-подходящо е названието Верейски окръг. Второто предложение “област Тракия” е съвсем неподходящо, защото римската провинция Тракия е много по-голяма от Старозагорски окръг. 25. За Търговищки окръг няма предложения, при което е най-добре да остане названието Търговищки окръг. 26. Неподходящо е “Астика”, защото държавната формация на тракийското племе асти е била с център на мястото на сегашното селище Виза в турската част на планината Странджа, намиращо се твърде далече от Хасковски окръг. Сега най-добре е да остане названието Хасковски окръг. 27. За Шуменски окръг се предлага названието “област Старопрестолна”. Обаче значително по-подходящо е названието Първостоличен окръг. 28. Неуместно е “област Тонзос”. Не само защото е гръцко название на Тунджа, но понеже Тунджа минава и през други окръзи като навлиза и в Турция. Сега най-добре е да остане названието Ямболски окръг. Наистина, поради острата реакция срещу неразумните предложения на комисията, на сегашния етап те бяха отклонени. Но опасността от произвол в наименуването на териториално-административните единици не е отминала. Защото проектозаконът предвижда такива наименувания, а в публикуваните до сега отзиви преобладават заяжданията вместо цялостни позитивни предложения. Тази статия беше отпечатана във в.”Монитор”, но остана неотпечатана следващата ми статия от 1999-01-31
Тясно скроени и силно обезбългарени създатели на сегашната ни Конституция си избрахме през 1990 г., поради което безликото им отроче страда от липса на обединяваща национална идея и гъмжи от несъобразности и грешки. Тук няма да обсъждам далавераджийското въздигане на Парламента в Конвент, удавянето на духа на законотворчеството в конкретни законови положения, стигащи до визирането на отделни личности, или липсата на поглед за съвременната държавност и особено за съвременната българска държавност. Като илюстрация ще проследя само как преименувахме бившите си окръзи на “области”, в които съответните им съдилища ще продължават да действуват като окръжни съдилища. Във всички предишни конституции на възстановената трета българска държава на Балканите, с думата окръг винаги се е означавало естествено териториално-административно обединение на обхватен брой селищни общини. А с думата област винаги сме означавали сравнително по-големи от окръзите райони, както се наричат например българските области Княжество България и Източна Румелия при тяхното съединяване през 1885 г. Области бяха наречени и деветте обединения от по няколко окръга, на които беше разделена страната преди края на тоталитарния режим. Без да се замислят над несполучливостта на завареното териториално-административно деление, творците на последната Конституция го препотвърдиха в чл.135, като заедно с това оставиха да функционират и ред окръжни структури на местната власт, между които и тази на окръжните съдилища според чл.119. През миналата година управниците ни най-после узряха да разберат разумността на добре изпитаното деление на окръзи. Но вместо да поправят поне в това отношение Конституцията, те урбулешката нарекоха бившите окръзи “области” и в уж патриотичния си устрем ги нацвъкаха с толкова безсмислени и небългарски имена, че изправиха всички ни на нокти. Като забърка този скандал Парламентът прехвърли горещия картоф на президента. Тогава, на 1998-12-21, му изпратих следното писмо Уважаеми господин Стоянов, Моля да приемете моето съчувствие за трудното положение, в което Ви постави Парламентът, като възложи на Вас последно да се произнесете по формирането и названията на новите стари окръзи на страната. За всеки е ясно, че толкова сложни, конфликтни и отговорни проблеми не може разумно да бъдат решени в такива съкратени срокове, особено когато началният тон на парламентарната комисия по местно самоуправление беше толкова фалшив. С надеждата, че може да помогна за своевременно намиране на едно по-балансирано и перспективно решение на проблема при така създалите се обстоятелства, приложено Ви изпращам разработката си “Как да наречем новите стари окръзи?”, която от месец безуспешно се опитвам да публикувам в някой от столичните вестници. Ако проявите интерес към нея, готов съм по-подробно да обоснова своите предложения, както и да участвувам в намирането на нещо по-сполучливо от тях. В един от петте обикаляни от мене вестници, а именно във в.”Монитор”, статията ми излезе на 1999-01-09. Междувременно президентът Стоянов публично се отказа да решава проблема като се оправда с това, че Конституцията не му дава такива правомощия. Според Конституцията обаче президентът “наименува обекти с национално значение и населени места”. Но тогава на какво основание той счита, че окръзите не са обекти с национално значение щом регионът им обхваща и много населени места?! След бягството и на президентската институция законодателите бяха принудени да се откажат от възможността новите стари региони да се именуват “и на друга историческа и географска забележителност в тях” освен на името на административния си център. Въпреки това, в правителственото постановление от 1999-01-28, макар и частично, беше прието едно от моите основани на друга забележителност предложения, а именно бившият окръг София-град бе вписан като Столична област. Така остана, за смях на кокошките, тепърва да се борим с недоразуменията и неудобствата от назоваването на окръзите с неподходящата за тях дума “области”.